Многоетажен фолклор

Странен е този град.
Многонационален и многоетажен. Казват че 202 националности го населяват. А 162 са етажите на Бурж Калифа. Всички тези 202 националности се срещат общо взето по бизнес само или в пътни инциденти. Иначе всеки си стои на етажа. Разните народи и народности почти не общуват помежду си. Има още едно изключение – любовта и секса, които са по-напористи от културата и обичаите в разрушаване на табутата.

Петък е. Почивен ден за всички, които не са в сферата на услугите – за тях няма почивка.

Плажовете, баровете, парковете поемат като сюнгер останалата част от експатриата. Локалите не се наемам да ги поставя където и да е. Не ги познавам. След 20 години в тази страна, откривам че стават все по-непознати за мен.

Ето например днес в паркинга на Дубай Мол. Огромно сиво БМВ бавно-бавно пресича пешеходна пътека. Жената зад волана е с телефон в ръката на ухото и. Тя не се интересува кой е наоколо, чакат или преминават хора, изобщо има ли някой наоколо. Тя си живее в друг, техен си свят. Какво говори, какви са им темите? Пазаруване, къщи, подредба, козметична хирургия? Дали някога се е замисляла над новините по телевизията? Знае ли къде е Дарфур, Исландия, Китай? Двамата индийци хванати за ръка като ученици, чинно я гледат кога ще освободи пешеходната пътека за да преминат. Безропотни, чиннопреклонни, те също едва ли знаят за децата от Дарфур. В тяхната страна умират много повече от глад и без война.

В този град живеят и такива странни дървета без корен като мен. Обичат да си пъхат носа навсякъде. Мислят за всичко – от вулканичния облак до Международната космическа станция (аха, транспортният Союз ще се стикова сега. Горе лети жена – вече това не е нещо изключително).

И ето вчера, без желание за бар, шопинг или плаж, аз тръгвам на път. Целта е да изляза от града и прекарам час-два-три на пусто, тихо място. Изборът не е голям - пустинята или планината. Не мога да реша и избирам пътя за Ал Айн. Мога да отида към Фака’а или да пресека по Маргам роуд към пътя за Хата.

Поставям диска с български песни записан за К. Еклектика на чувствата ли е това или бягсто от действителноста? Българска естрада от 60те до 80те на фона на първите напъни на пясъчна буря в Арабската пустиня! Песните са странно записани – безапелационно прекъсват без да са стигнали края си. Останалото е тишина. Дори и ‘Тишина’ не е пощадена от тишината. Добре че не съм го подарил още.

Така пропускам и Фака’а и отклонението за Хата. Остава ми да карам право напред към Ал Айн. Но в Ал Айн не ми се ходи. Премятам през глава вариантите за намиране на нещо интересно за снимане там. Не че няма, но не съм на тази вълна. На никаква вълна не съм. Виждам табела за обратен завой показваща 87 км до Дубай. Рязко излизам от магистралата и успокоявам колата преди да завия към тунела на подлеза. В черната му рамка виждам човек, който върви насреща ми. Не, не срещу мен. Има много място за две-три коли да се разминат. Но аз разко спирам и се моля зад мен да няма кола. Лявата ми ръка на кормилото търси точната позиция за колата – кадрирам още откакто видях тунела! Дясната трескаво търси чантичката с фотоапарата на седалката до мен.

Писането и „виждането” не вървят добре заедно. Всичко това с тунела и фотоапарата трае 2-3 сек.! Да го разкажеш даже и на глас отнема ... е, всеки може да си го измери според скороста си. Та след 2-3 сек аз съм вече щтракнал един кадър. Сещам се че съм на ISO 400 и понеже вече съм „видял” във въображението си снимката която искам, имам време да превъртя копчето на 100 за да стане по остро изображението. Това, кото съм „видял”, е човешката фигура преминаваща тясната ивица светлина, процеждаща се между двете платна на магистралата.

 Светлината се качва под прав ъгъл нагоре по дясната страна на тунела и се съединява със светлината в процепа между платната на пътя горе. Представете си едно обърнато по хоризонтала, ъгловато, стилизирано G или по точно С, което човешката фигура, заемайки предвидената позиция, ще трансформира в G. Разликата е в тази малка вертикална чертичка  в долния край на G-то. Тя е отредена за пешеходеца. Той има 5 крачки за да се появи в 40-градусовата полоса за своето 2- крачково изпълнение. Това са още 2-3 секунди. В този момент в огледалото мярвам кола да се задава зад мен. Толкова съм обсебен от идеята за снимката, че решавам да стоя по средата на двете платна и да игнорирам и водача зад мен, и правилата, и етиката. Страх ме е само да не тръгне да ме заобиколи от ляво и да ми развали кадъра. Това ме разсейва малко и аз не гледам човека от G-то, а кдрирам през LCD-то на камерата. В резултат, закъснението на дисплея ми коства десетки от секундата и аз пропускам класическата позиция на краката изобразяващи движение. (Да, точно човека от уискито имам предвид!). Както и да е! Снимката не е шедьовър, но е много близко до това, което си представях. Това ми повдига настроението. Споменах ли че го нямам изобщо днес? Сетих за колата зад мен. Нямаше никой! Къде ли отиде? Явно се отказала да влиза в тунела. Наругах за притеснението и махнах с ръка на героя от снимката. Благодарих му и го поздравих с Първи май! Явно беше работник от местните „Пътни строежи”. Нито ме разбра, нито показа някаква емоция. Без да спира леко извърна глава за да ме изгледа. Може би в резкия сблъсък на светлина и сянка под моста, да не е видял подробностите. Аз съм бил за него само силует в странно спрялата кола. Разминаваме се. Всеки един от нас на собственият си етаж.

Излизайки от тунела виждам че бурята се е развихрила. Би било лудост да влизам в пустинята и още по-голяма да излизам от колата. Карам бавно към Дубай. Всъщност карам по пътя без цел. А пътят за сега е един – само напред. Така неусетно приближавам града. Но не ми се влиза в него. Стигам табела „Лисайли”. Отново рязко завивам в последния момент. Най-после имам цел! По пътя към Баб Ал Шамс има малки крайпътни магазинчета. В една от кафетерийките правят най-хубавия за мен плодов коктейл. Спирам и чакам момчето да дойде и да вземе поръчката. Минава повече от минута. Решавам да сляза и да си поръчам вътре. Никога до сега не съм го правил, но и никой не се показа да ме посрещне. Продавачът се е сврял зад щанда и подрежда усърдно нещо си. Изправя се и с 10% усмивка ми казва „ноу киви, ноу милк”. Не съм тук за пръв път. Кимвам с допълващи 90% и му подавам 15 дирхама. Излизам и сядам в колата. Срещу мен е спрял дребничък възрастен индиец в старо Sunny. Гледа ме и ми се усмихва. Кимвам учтиво и отмествам поглед. Не ми се говори. Така чакам няколко минути. Индиецът още ме гледа. Почти всеки път го виждам спрял в сянката на трафопоста. Ако аз съм го запомнил, то за него моето появяване тук, отвреме на време, е събитие. Езикът го сърби да ме пита нещо. Бърникам по камерата и се правя, че не го виждам. Той излиза от колата и аз почти се предавам – ще трябва да си поговориме. Сигурно работи за местния феодал. Трябва да знае защо идвам често тук. Странно си е!

В това време зад мен спира ланд круйзер с тонирани стъкла. От задната му врата се изнизва 7-8 годишен хлапак. Вратата на Плодизеленчука, залепен до кафетерията, се отваря и насреща му излиза продавачът с голяма кошница с плодове, завита в целофан. Моят индиец, след като е вече само на 2 крачки от мен, се спуска да помага. Явно едно от децата на местния шейх. Отдъхвам си облекчено. От кафетерията излиза момчето с коктейла и аз спускам стъклото на прозореца. Подава ми напитката и 5 дирхама. „Само десет, нали един само?”. „Знам, казвам, ама много ми харесва”. Вдигам стъклото, а той остава с петте дирхама и още 30-35% усмивка.

М-м-м! Този човек прави коктейла като часовник – винаги един и същи вкус! Купувам си го от 4-5 години!  Наслаждавам се и карам бавно, гледайки да не преча на местния трафик - пикапи със сено, машини и животни – това е селскостопански район и хората са на пътя по работа, не като мен. Аз имам също цел – да стигна магистралата Дубай-Ал Айн. Това са 3-4 км. После ще му мисля накъде. Сега се кефя на коктейла.

Още е рано. Не ми се прибира. От бракувания диск се лее „не, не ми се прибира, ще вървя през полето...”. Като няма поле и пустинята става!  Насам въздухът е по-чист. Почти няма и следа от пясъка. И ето че от дясно виждам палатката.

Тази сергия в стил „автентичен фолклор” е издигната от миналия Рамадан на двайсетина метра от пътя. Отпред, малка изложба с портрети на шейха и сина му, уркасени с разкъсани от пустинния вятър национални знамена. Хваща окото и първия път спрях, изпълнен с любопитство и фотографско предчувствие. Бях толкова разочарован от това, което видях вътре, че повече не спрях даже за „гостите” си които развеждам от тук понякога - приятели и познати. Може би Сук Мадинат Джумейра и подобните му туристически събратя, са убили у мен вкуса към простите неподправени неща? Там всичко е направено и подредено така, че накъдето и да се обърнеш е готов кадър. Капанчета за туристи!

 Този път всичко беше като за пръв път. Спрях колата и направих две-три снимки за „загряване” без да слизам. Вече не мислех къде отивам и какво ще правя. Имам камера в ръцете си и обект пред мен. Странно е как нещо, на което не обръщаме внимание около нас, в един момент се пробужда и ни обсебва. След миг краката ми сами ме водеха вече.

 Палатката беше празна. Знаех, че човекът е някъде наоколо, но не го виждах. Бавно, снимка по снимка, влизах навътре. Нямах разрешение и не се чувствах удобно. А ниското следобедно слънце правеше магии по сергиите! Не можех да устоя и да чакам да ми разрешат да снимам.

Бях клекнал зад един ред стари кафеници и като се изправих видях продавача. В тъмна дреха, сух и слаб, но с някаква жилава достолепност. Поздравих и попитах мога ли да поснимам. В отговор - лека усмивка и кимване. Той продължи да „отваря” магазина си, а за се заех да изснимам всичко, което имаше стойност за мен като свтелина или документ. Загубих усет за времето. Можех да стоя там още час или два. Но ми беше малко неудобно да се мотая безкрайно из дюкяна. Сега, като проверих по данните от кадрите, стоял съм там точно половин час! А ми се сториха 2-3 пъти повече време.

На края помолих за снимка за спомен. Поставих апаратчето върху заобления похлупак на един от „златните” подноси и на самоснимачка се увековечих с продавача от крайпътната сергия в Лисайли.

Как се казва? Не го попитах. Нито той мен - кой съм, от къде. Ще го направя когато му занеса снимките. На неговия етаж разбира се...

.............................................................

 П.П. Реших да сложа заглавие  „Етажирано съжителство”, но ще го поставя тук, на края. Когато започнах идея си нямах какво ще се получи. Така че тук му е мястото!:-)