Не мога да кажа, че ми липсва въображение. Мога да цитирам поне два случая, когато въображението ми ме е спасявало или доставяло огромна радост. 
Един от наи-типичните случаи е приемния ми изпит в ВИТИЗ и бързо съчиненият разказ по фотографията на сина ми, който член на комисията пожела да чуе... Единственото време за мислене спечелих с въпроса "как го иската с хепиенд или...?". После разказът беше вече в главата ми. С хепиенд както го пожелаха. Но това е друга история.   Всеки, така или иначе, фантазира или послъгва пред проятели когато е малък. Когато пораснем, също ни се налага да поукрасяваме истината.    Искам да разкажа за случай, в който аз осъзнах, че в използването на въображението си, аз съм по-различен от другите. Най-странното е че това става абсолютно подсъзнателно. Не полагам никакви усилия. просто преставам да разделям реалноста от измислицата. Така че не разказвам това за да получа овации - само споделям неща, които си мисля, че са интересни, защото са интересни и за мен.   Случаят за който ще разкажа е свързан с онова чувство на почти пълна загуба на ориентация в реалноста наречено любов.   Беше по времето когато работех като оператор в телевизията. Всъщност да си ТВ оператор не е работа - то е съдба, начин на живот. И така, след дълъг тракт (времето за снимки, както се наричаше тогава и може би все още  е така?) след вечерен запис на новогодишната програма в Зала Фестивална, с О.и Л. и  В. от масовката, отиваме да празнуваме. Не си спомням какво - навярно краят на още един вълнуващ снимачен ден. О. живееше в завиден за времето си стандарт - собствен апартамент с модерен интериор и собствена лека кола. Всичко благодарение на все така собствен баща-генерал. След дълъг работен ден, уютът и топлината (беше зима) и няколко глътки уиски, правят всичко да изглежда на мястото си. Представете си зимна нощ, две млади двойки, топлината на жилището и разпускащия ефект на първите две три глътки алкохол. Олег пуска касета с музика на Жан Мишел Жар. Всички потъваме в това лепкаво славянско чувство на сладка печал. И тогава някой предложи да играеме на въображение. Условието на играта - да илюстрираш музиката. Бих могъл да намеря точното заглавие на изпълнението, но това не е от значение. По-добре е да кажа каква е темата. Леко носталгична, баладична, нещо като френски акордеон, звучащ като латерна и гръмотевици в края, като отшумяваща в далечината буря.   Няма да разказвам идеите на другите. Ще ви предам само моята.    Крайбрежна улица. Ред стари дву и триетажни къщи разделени с пустотата на улицата от пустия плаж. Душно и облачно е. По паважа първи капки дъжд бележат тъмни точки и бързо се изпаряват. Млад мъж върви по улицата леко забързан и умислен. Не след дълго забавя ход и свива във входа, водещ към вътрешен двор. Олющени, стари сгради формират пространството с открити тераси-коридори, към които водят железни стъпала. Мъжът се изкачва по открита стълба към втория етаж. В ръката си вече държи ключ. Спира пред врата и поднася ключа към ключалката, но нещо го спира. Леко помръдване на пердето в прозореца до вратата. Той остава за минута неподвижен, заслушан. Бавно се обръща и тръгва по стълбата надолу. Дъждът вече е дошъл и охладил паважа. Улицата е тъмно-сива и цветовете са мокро-тъмни. Мъжът верви по тротоара. После слиза на паважа и под- много тъп ъгъл бавно и дълго преминава на страната на плажа. Минава над решетка на канал, в който се стича дъждовна вода. Дъждовна вода се стича и по косите и лицете му но той не отваря чадъра, който носи. В другата длан все още стиска ключа. Разтваря дланта и ключът с подскачане по решетката, изчезва в шахтата. Човекът излиза на плажа. Върви към морето. След няколко крачки сяда и започва да развързва обувките си. Събува се. Събува и чорапите. Изправя се и тръгва към водата. Навлиза във вълните. Камерата (защото, хей всичко това е разказ за филм!) го изгубва и се връща на обувките и чадъра на пясъка. Тук някъде прозвучават гръмотевиците от музката на Ж.М.Жар и това е то.  Край.   Всичко това ми дойде наведнъж. Разказах го без паузи (ако не се броят драматичните). Разказах го много по-леко, отколкото го пиша тук след 25 години. Моите слушатели бяха онемели.   След десет години, връщайки се едно лято в София, поканих В. на обяд в Руския ресторант на Шипка 6. Гледайки ме над масата, тя ми каза: Ако тогава не беше станало така, сега щяхме да седим тук като мъж и жена. Не можеше да се случи, възразих аз - тогава бях женен и с дете. Няма значение, аз щях да уредя всичко, прекъсна ме В. - всичко това изречено с нейния почти без емоции глас. Харесвам и до сега стила и. Повярвах и. Тогава баща й, бог да го прости,  можеше всичко. Това, което тогава се случи беше, че нищо не се случи. Колкото и силно да я желаех, не можех да забравя, че тя е почти осемнадесет, а аз мъж женен и с дете. Тя не ми го прости.    След 20 години. Първата ми зима след 20 години емигрант в пустинята. 2-3 дни преди Коледа. Н.У. ме покани да гледам негово представление в Сатирата. Зима, сам, без приятели и със сарите ми родители у дома. Местата в Сатиричния са правени за лилипути. Опитвам се да намеря удобен ъгъл за да отпусна тялото си и зяпам идващата публика. Два реда под мен компания от 3 жени заема местата си. Две са стари дами, а третата е в джинсов гащеризон (странно за театър мисля си). И тогава я познах - без да видя лицето и без да чуя гласа и.  Тихо я повиках. После по-силно. Тя се огледа, но не се обърна. Това ми даде възможност да видя профила и да се убедя че не греша. Извиках я тихо отново и тя се обърна. Сега даже не си спомням дали тя дойде или аз се спуснах до нейното място. И двамата бяхме щастливи да се видиме. Уговорихме се да се срещнем във фоайето след спектакъла.  Не можах да гледам пиесата. Виждах само русата и глава два реда пред мен.   Пред гардеробната я изчаках и тя се появи с майка си и приятелката им. Боязливо се отдели от тях и задъхано ми каза: ще ти се обадя по-късно, утре. Нека не говориме сега тук! Сякаш се страхуваше от придружиелките си. Бях толкова объркан, че само кимнах и казах че ще чакам. Тя се върна бързо към групичката си, която ме наблюдаваше с топлина и загриженост на средновековни инквизитори, а аз забравих да кажа, че утре си заминавам и че тя не знае къде да ме търси.  Две години от тогава. Не съм се връщал. Не зная дали ще съм жив още две или двадесет, но нищо друго не ми остава освен надеждата, че някой ден тя ще се обади...  Въпрос на въображение!

Въобразявам си как телефона ще иззвъни в 2 през нощта и той ще каже, че е на летището.Как ще отида на почивка в Гърция, с приятелката ми ще обикаляме сергийките за сувенири и тогава ще го видя в далечината, отишъл на почивка в Гърция.Как фирмата му ще отвори офис в България и той ще каже, че идва за 1 година.Как ще го видя, когато стана на 70-80 и той ще каже, че е имало нещо специално между нас, което не сме изживели докрай, но пък е надживяло годините и е останало все още живо, за да ни накара да трептим и да тракаме със старите си кокали.Въпрос на въображение, но в действителност знам, че споделя живота си с друга, че няма да дойде в България и че може би няма да го видя отново.Имаше нещо специално, но той никога няма да го признае и няма да се върне назад.

Казваш го с надеждата, че не е така, нали? И защо трябва да споделя живота си с друга жена? По-често самотата е спътник в живота ни. Дори и когато сме с някого...