С всеки ден се приближавам към края на дните си. Има ли някой, който да не мисли за това?
Наблюдавам постоянна трансформация в мисленето и в интересите си. Като човек, гледащ и изгледал по-голяма част от съзнателния си живот през обектива на камерата, винаги съм се захласвал по това, което става около мен. Да задържа и запечатам отлитащото време бавно но сигурно се превърна в цел на съществуването ми. Непрекъснато носех камера със себе си и ако излизам с празни ръце от вкъщи, се чувствам като недооблечен. Малкото пъти, когато по някаква причина съм с празни ръце и се случва нещо необичайно и интересно, само задълбочаваха маниакалната привързаност към черната кутийка със стъклено око. Както един невероятен късен следобед, когато в ясната светлина на залязващото слънце от към морето нахлу нисък облак и започна да изтича между небостъргачите. Случи се точно когато излизах на булеварда след един завой. Гледката беше като измислена. Смайваща! Облакът като бавно цунами заля долните етажи оставяйки върховете да блестят и отразяват залеза. Тук-таме отразени лъчи пробождаха мъглата като прожерктори на сцена... Вече не съм сигурен че съм видял всичко това, че не си го доукрасявам... Толкова фантастично хубаво беше! И аз нямах камера! А иначе карам с нея в дясната ми ръка. Тя е част от мен.  (за да добиете представа вижте това 
http://www.facebook.com/album.php?aid=39853&id=687130959&ref=share
Завих, излязох от булеварда и спрях на първата бензиностанция да купя ...камера! Човек може да е луд по различни начини...  Когато излязох от бензиностанцията шоуто беше свършило. 
Мисля че това беше повратен момент. Седях в колата и гледах глупаво пред себе си. Аз ли съм този който направи това?! Кой го интересуват хилядите мигове запечатани от теб! Не можеш да си ги отнесеш отвъд... Всичко ще бъде забравено и унищожено. Всеки има своите спомени и на никому не трябват твойте! 
В момента, в който осъзнах това, ми олекна. Вече година почти от тогава. Все по-рядко карам с камера на седалката до мен. Все по-често снимам малки обекти в къщи - ей така за да си играя със светлината.
А вчера мислейки си за отлитащия пореден ден (-1!) реших да видя как ще изглеждам"после".
 

Получи се нещо такова.
Гледам се втори ден и страхът ми от бъдещето бавно се стопява! Невероятно, но факт. Разбрах, че моят демон е моето въображение. То винаги седи зад ухото ти и шепне лоши прокоби. И ти се опитваш да се закачиш за настоящето събирайки миговете които отлитат край теб. Ако можеш да се обърнеш бързо и да погледнеш въображението си спокойно в очите, то се спотайва и те оставя на мира. 
Е, и какво като съм един ден по-близо? Остава ми със сигурност нощта, може би и утрото, и още един ден (най-малко). Сега ще си легна и ще си мисля какво хубаво може да ми се случи утре! Лека нощ!