Следващият ден рано сутринта с Митица сме отново на път. Тя непрекъснато звъни и отговаря на телефонни обаждания. Езикът ѝ е далеч от перфектен и да си призная, едвам схващам за какво става дума, но това не е моя работа. Аз съм шофьор и с това ролята ми за днес се изчерпва.    Минаваме през офиса на шейха на летището. Взимаме някакъв документ писмо и отново в имиграцията. Оказва се, че това е документ, който позволява да се насочи дело...за следващия ден. Горкият.    Отиваме да го видим в ареста. По пътя отново пълним торби с напитки и храна. Много учтиво ни обясняват, че го хранят и не може да приемат нищо от нас. Краят на работното време е и началството си тръгва. Всички минават край нас, поздравяват, разпитват и...отказват да разрешат храната. Даже не можем да го видим. Разговаряме все пак по телефона. Удивително спокоен е моят приятел. Мисля си, колко се страхуваше, това да не се случи, а сега когато е задържан, се е примирил и приел реалността. Колко по човешки...    Тръгваме си по-омърлушени от него и мълчим всичките сто километра обратно. Единствено се отбиване в Баракуда, едно от няколкото места в страната, където свободно можеш да купиш алкохол. От две-три години има даже български ракия и вино. Изборът ми е бърз и предварително направен - пещерска, ямболско каберне и чешки пилзнер. Магазинът е на плажа и за секунди се заглеждам в залеза. Това ми действа успокояващо.   На третия ден пътят го взимам на автопилот. Лошото е, че делото започва в девет и половина, а Митица закъснява и тръгваме в девет. Намалявам на радарите, но за такива като мен, полицията има изненада - малка черна кутийка на триножник, скрита под бариерата - мобилен радар. Бях се намръщил още когато Мицика закъсня и радарът съвсем ме вкисна. Все пак стигаме на време. Не защото съм бързал, а защото както всичко и винаги тук, съдът закъснява.    Най-после след час в една от стаите зад сградата на имиграционната служба се с събира съставът и въвеждат и Сърджан. Три дни в същите дрехи, а все още изглежда прилично. После ми разказва, че е спал на циментен под с две одеяла само.   Прокурорът му задава въпроси, подавайки му отговорите. Писмото на шейха работи. Осъждат го да плати само три хиляди наместо сто и петдесет! Не мога да повярвам на ушите си. Митица видимо си отдъхва. В чантата си носи само седемдесет и пет хиляди. След като обявяват присъдата, нареждат на някакъв секретар да нанесе резултата от делото в федералната система. Работа за пет минути казва и излиза. Чакаме, разменяме погледи и усмивки. Да живееш пет години, без документи в чужда страна, не е леко и приятно. Петте минути се удвояват, утрояват и учетворяват. Началството видимо бърза. Работят до обяд и работното време свърши отдавна. Секретарят се връща и обяснява нещо на арабски. Разбирам само „няма”. Оказва се, че паспортът на Сърджан е югославски, а такава страна няма в системата. Помните ли Том Ханкс в Терминал? Ситуацията е сериозна, но на мен ми е смешно. Започват да разсъждават, в коя страна да го запишат.  Понеже говорят на английски, мога да следя логиката им. Съдията пита коя е най близката страна и за моя изненада секретарят споменава България. Споглеждаме се със Сърджан и се засмиваме. Нямам право да се намесвам, но вдигам ръка и правя бърза и кратка политико-географска справка. Сърбия е Югославия? - пита съдията. Част от нея - потвърждавам аз. Това е достатъчно и секретарят излиза да запише Сърджан като сърбин. Мисля си, че с това и последният официален гражданин на Югославия спира да съществува като такъв. Историята може да е спокойна.    Оказва се, че Сърджан трябва да бъде върнат в полицейското, за да бъде освободен. Караме след микробуса на полицията, чакаме още половин час за да му снимат електронни отпечатъци на пръстите и да си получи вещите. С нас е млад местен служител от компанията на шейха. Приятен, закръглен младеж, с приветлива усмивка. Говорим за това за онова и Сърджан излиза. Прегръщаме го поред и излизаме, сбогувайки се с полицейските. В двора ги спирам за историческа снимка - последният югославянин излиза като сръбски гражданин от полицията в едно малко арабско емирство.    В колата Сърджан е в еуфория и не спира да бърбори. Митица, за моя изненада, не му отстъпва. Лика прилика, мисля си. Заговаряме за удивително малката глоба. Казвам му на шега, че го е било страх от глобата, а не от затвора и че така можеше още пет години да чака да си уреди документите. Митица протестира отзад - той да си чака, но аз не мога, моите години си отиват. Усмихвам се и си мисля на кого от тях ще приличат децата им. В едно съм сигурен - ще са шоколадени и бъбриви.