Здравейте Мария,

Обръщам се към Вас относно Теменуга. Напоследък сте нейната най-близка приятелка и ако съм прав в твърдението си, само Вие можете да ѝ помогнете да преодолее някои особености в характера си.   Чула сте много за нас и за мен, навярно. Аз самият съм чул много за себе си - нищо добро... Само подозрения и обвинения. Примирих се, че това ще остане завинаги между нас и се старая да не общувам често. Но на моменти болката от загубата е толкова силна... Тогава си позволявам да ѝ напиша няколко думи. Реакцията е една и съща - изблик от гневни обвинения в някакви любови и изневери!    Днес се събудих от нейно съобщение: „ нямам думи, поредната лъжа, направи си избора, няма за какво да се криете повече, изтрий ме отвсякъде и повече не посмявай да се появяваш в живота ми”.   И това без никакво обяснение и причина! Въобразява си, че е открила мои връзки с други жени, следи техните сайтове за „изобличителни” новини и ме заклеймява със съобщения като днешното!    Така сме три години. Истината е че аз живея сам и единствената жена, която обичам и с която искам да живея е тя, Нуша.    Вече изгубих вяра, че това може да се случи, но не мога да спра да я обичам - даже така от разстояние и с постоянните изблици на...не мога да го нарека ревност, защото това предполага обич, по-скоро бих казал обиди.    Не Ви моля за помощ за себе. Аз съм достатъчно самостоятелен и не бих приел нито помощ нито „нагласена” обич. Помогнете ѝ на нея да разбере, че живот в въображаем свят и мазохистично търсене на повод за съжаление, не ѝ отиват. Толкова умна и красива жена се оставя да бъде жертва на собственото си въображение! Помогнете ѝ да излезе от омагьосания кръг на недоверие и подозрение!  Направете го заради нея. Повтарям това писмо не е заради мен. На моите години е смешно да се надявам някой да ми обръща внимание и изобщо да се надявам за някакво бъдеще. Преминал съм предела на живота. Но тя е още млада и е жалко, ако пропилее живота си за да търси тъга. Тя е болезнено подозрителна и недоверчива. Колкото и да се опитах да я освободя от това, не успях. Няколко мои избухвания, в моменти на отчаяните, направиха нещата още по-трагични.Това е единствената ми вина пред нея. Но се боя, че както и да реагирах на поведението ѝ, резултатът е бил предопределен. Мисля, че само жена, близка приятелка, може да й помогне да се отърси от тези странности в характера си и да я накара да гледа на света без страх и подозрение. Излишно е да казвам, че това писмо е само за Вас. Не съм си позволявал подобни стъпки и се чувствам не съвсем удобно. Но много ми се иска, до Нуша да има човек, който да я обича, разбира, пази и помага.  .......................................................... Написах горното още в леглото. Написах го на един дъх, като човек осъзнал края, невъзвратимото, безнадеждността. Намерих адреса на Мария в списъка на приятелите ѝ и изпратих писмото. Лежах и гледах как в края на завесите в затъмнената стая се прокрадва лъч светлина. Лъчът рисуваше неясни образи на коли и хора, минаващи по улицата - обърната и странна проекция на реалността навън.   Бързо намерих изпратеното в чата съобщение и го изтрих. Дали е изтрито само от моята страна или изобщо? Това не ме обезпокои много. Ако Мария го прочете, няма за какво да съжалявам. Ако не - също. Никой не може да Я промени. Никой! Освен аз? С тази мисъл напуснах леглото и разтворих завесите. Не видях нищо,  заслепен от ярката слънчева светлина. Старите ми очи бяха твърде слаби за картината зад стъклото. Със затворени очи, пипнешком тръгнах към кухнята. Не ги отворих даже и в затъмнения коридор. Подготвям се за времето, когато очите ми вече няма да виждат светлината.