Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите наоколо, скорост.
  Това си мислех, пресичайки крика по Garhood мост. По шестте платна прелитат коли и ме карат да се чудя защо карат като луди. После се виждам един от тях. И си спомням, че аз обикновено карам най-бързо от всички. Другата половина на моста е блокирана от катастрофа. И шестте платна стоят в някакво напрегнато очакване да се втурнат и те.
  Крача с широки крачки. Енергично. Вчера навърших 61. Вкъщи празнувахме три рожденни дни наведнъж. Моят на сина ми и на дъщеря ми. Той е роден на същия ден, а тя шест дни по-рано. Шест дни и единадесет години, по-точно. Така че рождениците бяхме повече от гостите. 3:2. Двамата бяха снаха ми и най-верният ми приятел, индиец. 
  Година по-рано. 3:3. Третият е Тя. Жената, която от три години промени живота ми, а от три месеца го унищожи.
  Двадесет и пет години в този град, никога не ми минаваше на ум, че мога да се придвижвам пеша, без кола. От скоро, откакто останах сам, преодолях страха - да страх - да оставя колата и да вървя. Страх, че няма да имам сили да се върна.
  По средата на моста спирам. Петдесет метра под мен водата е тъмна. Отлив е. Някакво дълго маслено петно се движи към морето. Разкъсани облаци бързат по небето в обратната посока. 
  Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и спомените тръгват. 
  Преди година всъщност бяхме седем. Или е било друга година? Кой и кога е бил и било, не помня. А помня кой го е нямало. 
  Майката на рождениците и моя бивша жена, не е била никога с нас. Откакто преди петнадесет години взе дъщеря ни и отиде да живее сама. Вчера даже не си и помислих за нея. Дали е жестоко?
  И приятелят на дъщеря ми го няма. Замина преди месец в Лондон. Тя ще го последва след месец. Повече никога няма да празнуваме три рожденни дни наведнъж. Всички ми липсват и в минало, и в настояще, и в бъдеще време, но само една кара сърцето ми да се свие и да гледам водата долу с мисълта да скоча. На гърба си имам раница с две малки шишета вода, яке и фотоапарат. Достатъчно. Не съм добър плувец. Глупости!...
  До вчера имах надежда. Вярвах, че ще превъзмогна упорството ѝ. От месец ме блокира в нета и престана да отговаря на телефона. И вчера получих имейл: „Честит рожден ден. Бъди щастлив по начина, по който искаш и не се опитвай да се променяш повече. Ние, хората, не се променяме. Просто търсим себеподобни. Много те моля, не ми отговаряй и не пиши повече. Гледайте „ЛИЛИ ИВАНОВА: ЗА ТЕБЕ БЯХ / LILI IVANOVA: I WAS FOR YOU (OFFICIAL VIDEO)“ в YouTube”.
  Гледайте? Кои да гледаме?    Така сме вече три години. Или по-точно бяхме. До вчера. Три години подозрения и обвинения в изневяра! От жената, на която единствено в живота си, бях и останах верен! Абсурдът е че ме подозират на мойте години! Случват се и такива работи. 
  Мостът свърши. Прекосих малкия парк след него и влязох във Фестивал Сити. Продължих по променадата покрай крика, под моста Бизнес Бей Кросинг. Срещах двама трима бягащи за здраве. Едно красиво момиче бягаше пред мен и едва се сдържах да не вдигна фотоапарата. Красотата си е красота, приличието приличие. 
  Слънцето падна до хоризонта и започна представлението, което винаги ме очарова.  Душата и очите ми бяха възнаградени с великолепен огнен залез. Вървях, снимах и мислех. За нея разбира се. Не знам защо, тя обичаше да снима небостъргача на отсрещния бряг. Самотно извисяващ се и според мен невъзможен за сносна композиция. Чудех се какво интересно му намира. И сега, на фона на запалените от залеза облаци за първи път успях да го "вкарам" в кадър. Странно, помислих си - никога нищо не е окончателно и завинаги. Интересно, кой се променя по-бързо - светът около нас или ние самите. И докога ще я обичам така? На моите години, безкрайно и завинаги не са чак  толкова дълги отрязъци от време...  

Поздрав за красивия материал!

Поздрави!