Прочетох написано няколко пъти и реших, че трябва да намеря автора. Открих я в Скайп. Исках само да ѝ напиша, колко ме е грабнал текстът от блога ѝ. Тогава бях в един от тези моменти, когато човек се чувства, че не принадлежи никъде и никому, че е ненужен и животът му е безмислен. Нейното беше песен на ранена птица с пречупени криле. Грабна ме. Пуска ми се да и помогна да полети отново...   За моя голяма изненада, получих отговор. И така прекарахме пет години всяка вечер в Скайп. Тя беше нощна птица. Аз също. Но през зимата разликата във времето беше два часа и аз осъмвах, четейки за живота ѝ, любовните ѝ преживявания, трудностите да възпитава сама дъщеря тийнейджър, проблемите с неплатени заплати, трудните взаимоотношения с родители под един покрив...   Знаехме всичко един за друг. Аз ѝ разказвах за работата и живота си. За младата жената, която си лягаше сама в другата стая, докато аз будувах в Скайп, за работата си като фотограф, дизайнер и продуцент на малки видео филми, за пътуванията си из страната и региона. Дори когато се връщах през лятото у дома за да видя родителите си, поддържаме създадения стереотип. Но нито веднъж не се срещнахме. Тя се оплакваше от самота и липсата на мъж до себе си, но ми даваше да разбера, че аз не влизам в кръга на интересите ѝ. Това ме натъжаваше и на моменти раняваше. Така два-три пъти решавах, че трябва да прекратя връзката и го правех. Но после или тя или аз я подемахме отново.   Беше 2013. За две години загубих родителите си и пътуването до вкъщи ми се струваше безмислено.  Едно от заниманията ни през дългите часове в чата, беше да пишеме смешни сценарии с абсурдни герои и ситуации. Смеех се на глас и това бяха най-щастливите мигове в самотата ми.    Младата рускиня, с която живеех, най-после ме напусна. От години я молех да си отиде и намери мъж, с когото да създаде нормално семейство, да бъде майка. Разликата във възрастта ни беше огромна и нямах никакво желание да минавам през трудностите на един нов брак и отглеждане на деца.    През лятото, между двете погребения, събрах смелост и отидох в Бургас. Бях твърдо решен да я срещна и да ѝ кажа колко я обичам. Обич от пръв поглед не - от първа дума.    Стигнах Бургас, паркирах в един обширен паркинг и извадих компютъра. Написах ѝ съобщение в чата, че съм тук и искам да я видя. Отказа. Била извън града този ден. Предложих за утре. Отново отказ. Брат ѝ заминава и тя отива в София да го изпраща. Не бях отличник, но някои неща съм запомнил. Като това, че две точки определят посоката на вектора. Нямах смелостта и смирението да кажа, че ще се върна и аз в София, ако наистина иска да се срещнем. Може би ме беше страх, че ще ѝ омръзне да измисля извинения и в прав текст ще ми каже, че не иска да ме види изобщо. Седях в колата със затворени очи и компютър на седалката до мен. Да дойдеш от пет хиляди километра, с надеждата да видиш кумира си (защото за мен тя беше кумир, не още моята Нуша). Чудех се дали да пътувам обратно или да тръгна към Варна за традиционната ни лятна среща с Панайот, приятел и колега от ВИТИЗ и телевизията. Погледнах съобщенията в чата. Приятелка, с която си коментирахме снимки от време на време, пишеше че е в Бургас. Поздравих. Казах че и аз съм тук и решихме да се срещнем. Тя стана последният опит в живота ми да намеря жената, която да бъде единствена и последна. Срещнахме се само два пъти. После дълго си пишехме, но нямаше нито пламъче, нито искра. Умът ми беше другаде.   Тогава я бях изтрил от чата. С яд и убеждението, че никога повече няма да чуя за нея. Карах към София като бесен. Някъде преди Търново на милиметри се промуших между два разминаващи се камиона. Спаси ме почти новия ренджровер. Не спрях и не намалих, но го прочетох като глупост и предупреждение. Беше ми втори път и от тогава карам по-внимателно.   Заведох майка ми и лелите до Рилския манастир, видях се с приятели и взех обратния полет. Дните се нижеха еднообразно и скучно. Нощите още повече.    Съвсем неочаквано, отново се появи в чата и отново ми поиска приятелство. Не се двоумих. Отново се занизаха безсънни нощи пред компютъра. Отново слушах за любовта и към друг. За подвизите ѝ в колата му. Мятах се между съжаление и омраза. Бях ли кошче за душевни отпадъци или бях привилегирован душеприказчик?! Никога не питаше как съм, как се чувствам. Започваше с нейните си неща и така до 4-5 сутринта.  През март почина майка ми. Отлетях за погребението, но не направих опит да я срещна.   Когато осъзнах, че съм излязъл на последната права на живота си (това е чувството, когато си отидат родителите и ти усещаш, че си следващата реколта) усетих остра необходимост от любим човек до себе си.  Мислех непрекъснато за тази, която вече пет години беше окупирала мислите и емоциите ми.    За рождения й ден изпратих анонимно букет. Написа ми радостно как го е получила в ресторанта на вечеря с родителите и дъщеря ѝ, но изобщо не се сети, че е от мен. Преглътнах го и изпратих друг в офиса, в който работеше. Същия резултат. Да, не съм душеприказчик, помислих си с горчивина.
  През лятото ми написа, че някаква гледачка и казала, че на девети август ще срещне мъжа и любовта, за които си мечтае. По това време изнасяше лекции в разни градове и в предреченото време работата я отведе в Сливен.    Купих билет за самолета на седми. Даже не си спомних за датата, която цял живот съм празнувал - рожденния ден на татко, бог да го прости. Как мина осми не помня. Пътят до Сливен ми се губи. Намерих мотела в който се провеждаха лекциите. Регистрирах се и зачаках да свърши работа. Написах че я каня на вечеря.    Часовете минаваха бавно. Преди срещата седях в колата на улицата. „Ученичките”, учителки от града и областта, не трябваше да видят как лекторката им отива на среща. Трябваше да чакам в колата. Когато Нуша се появи, сърцето ми щеше да изкочи. Беше ми пращала снимки, но на живо беше...моята мечта! Не смеех да я докосна. Да не я уплаша и сънят да свърши. Търсихме хубав ресторант и едвам намерихме къде да седнем. Индийски в Сливен! Беше адски гореща вечер. В салона климатикът не работеше. Седнахме отвън. Поръчахме куп неща от които едвам опитахме нещо. Не ни беше до храна. Не можех да повярвам че сме заедно! Върнахме се в хотела и целомъдрено си казахме лека нощ на рецепцията. Нощта беше безкрайна и следващия, последен ден на лекциите, още по-дълъг.    От ресторанта наблюдавах емоционалния финал - подаръци, цветя, групови снимки за спомен.Чаках Нуша да пътуваме заедно към Бургас. Най-после събитието отшумя, и всички се заизнизваха с багажа си. Появи се и Нуша. Издебна да не я видят и се качи в колата. Беше ранен следобед и решихме да се поразходим. Минахме през Боженци, Котел, Елена. На едно място, след завоя, пътят откри висока бяла скала. Нуша възкликна, че е виждала тази скала в съня си. Реших да удължа мига и свърнах от пътя по малък хълм, от който добре се виждаше скалата. Слязох от колата и ѝ набрах шепа къпини. Тя също слезе да снима скалата. Дадох ѝ къпините. Бяхме един до друг и най-естественото нещо беше да се прегърнем. Целунахме се спонтанно. На хълма с къпините, пред бялата скала от сънищата, за първи път целувах жена с истинска страст. Може да звучи странно, но никога не съм обичал да се целувам. Сякаш съм се пазил за нея! Докато я целувах, вече знаех, че тя ще е жената на живота ми!   В целия ад на отсъствието ти малки фрагментирани спомени пробождат болезнено съзнанието или сърцето - и аз не знам. Например ръката ти. Обичам ръцете ти. Искам да те хвана за ръка и да  усетя присъствието ти. Искам да се събудя и да те погаля. Да не споменавам усещането за тялото ти - да те рисувам с ръце и със затворени очи. Правех го, като да съм знаел, че няма да те има. Ръцете ми имат своя памет и тя ме атакува внезапно. Чувството, за отсъствие и празнота, е смазващо!   Бях ѝ предложил да се срещнем на неутрална територия в Истанбул и тя все отказваше защото съм бил женен мъж. Съжителството ми с рускинята отдавна беше в категорията съквартирант, а с майката на децата ми бяхме разделени от десет години. Бях решил, че няма да се развеждан докато и дъщеря ми не навърши осемнайсет.   Не зная как е с другите, но аз не мога да твърдя че я обичам ежесекундно. Мисля често, по няколко пъти на ден без причина и още много пъти, когато движейки се из дома си, попадам на снимки и вещи Днес разбрах - и двамата имаме погрешна представа за другия! Тя ме мисли за женкар, похотлив и неверен тип, само защото понякога пред камерата ми застават и жени, а аз я взимам за с добра, поетична и лирична, защото така пише в книгите си.    Любов ли е или надежда за любов, не знам, но умира бавно... И боли, разбира се.   Не обичам да обсъждам лични проблеми - нито с децата си, нито с приятеля си. И така се мятам като уловено в капан животно. А тя обсъжда всичко с приятелите си. Пише във фейсбук с разбираеми за „посветените” намеци. Те естествено ѝ „съчувстват”.   Иконката ѝ на екрана показва 12 непрочетени съобщения. Вече не искам да ги чета. Последните път ми написа „не пиши на жена, която не те обича” или нещо такова. Сърцето ми се раздели на две. Едната половина обича спомена и надеждата, другата се страхува и мрази да чете жестоки неоправдани присъди.   Вместо съобщенията, отворих сайта на магазина за цветя. Последните, които ще изпратя. Нещо като сбогуване. С нея, с града, с фамилията ѝ и надявам се, с болката си. Поръчах три букета -  - за нея, за майка ѝ и за дъщеря ѝ. Анонимно. Старомоден съм - 8-ми март е истинският празник на жената. Там са три, ако не броим кучето. Сбогом любов моя!